Хора и ръченици от София до Чикаго

Детайли

Създадена на Сряда, 23 Юли 2008 12:40

Последно обновена на Понеделник, 12 Ноември 2012 03:15

Публикувана на Сряда, 23 Юли 2008 12:38

 Оказва се, че където и да е човек по света, българските народни танци са универсална магия за добро здраве и настроение. Че и за сватлък. От другата страна на океана, в Чикаго, чистокръвният китаец от Хонконг Джон Куо не само ситни ръченица, дайчово и пайдушко сто пъти по-сърцато от мнозина

българи, ами вика „У бре, де бре!“ с английски акцент. Той е главен хореограф на ансамбъл „Балкански игри“ към местния университет. И за да докаже,че не само на думи обича българското,китаецът си е взел нашенска половинка.Но тя е „вторично явление“. „Бацилус булгарикус“ заразил Джон преди повече от 30 г., когато за първи път видял ансамбъл „Филип Кутев“ на гастрол в Америка. Запалил се по танци-

те, изучил ги. Сега ги преподава. Говори всички балкански езици и, както казват студентите му, две години може да приказва интересно, без да се повтори. „Когато ме питат: Ти си американец, роден в Хонконг, как така харесваш българска музика? – аз отговарям: А вие харесвате ли Моцарт? Отговорът обикновено е „да“. Но Моцарт е австриец, а вие не сте. Защо го харесвате?“, усмихва се с отблясъка на очилата си Джон. „Обичам българското, защото това е световна музика с дълбока философия. Обходил съм Тракия, Пирин, Родопите, Струма. Бил съм на копривщенските събори. Срещал съм уникални майстори на музиката и танците, добавя Джон и изрежда цял поменик „народни артисти“. Въпреки отпадането на титлите, за него те продължават да са такива. Звездният миг на чикагския ансамбъл

„Балкански игри“ е през 1994 г., когато танцува на Световното първенство по футбол, заради четвъртото място на българския отбор. Тогава наричаха тима заради внезапно връхлетелия ни успех „Пепеляшка“ и нямаха дори истинско българско знаме, ами ту издигаха италианския или унгарския флаг, ту пускаха стар, с герба от Живково време.Тогава организаторите на световното научават, че в Чикаго има състав за български танци и наш Джон се изтъпанчва насред стадиона за тържественото закриване.

  В групата най-много са американците,но освен българи има македонци, гърци, босненци, турци, румънци – балкански тюрлюгювеч. „Никога не съм била привлечена от българския фолклор. Трябваше да мина океана и един китаец да ми разкрие красотата му. Странно и завладяващо е, когато чувстваш ентусиазма

му“, споделя полугъркинята Гергана, прекръстила се в Чикаго на Джорджа. „Заразно е да видиш как човек от напълно чужда нация влага толкова плам в нашите танци“, добавя Пламена, първокурсничка по хуманитарни науки и славистика в Чикаго. Тя се определя като софиянка с балканска душа. Освен английския, втори официален език на танцьорите е българският. Дори американците поназнайват няколко думи. „Събираме се 2 пъти седмично след работа и не ни тежи, дори не ни стига. Според Джон, за да минем към по-сложните танци, трябва да научим 130-140 по-лесни“, ентусиазирано добавя македонката Елена.

  Галя, съпругата на Джон, пък раздипля как майка й и нейните приятелки опичат

60 тави с баница за пролетния балкански фестивал. Всяка година в края на март от цяла Америка и Канада се стичат над 400 души. „Правим го от душа, без заплащане. Три дни танцуваме до среднощ с живи оркестри. Професори по фолклор се учат от нас и после преподават на студентите си“, гордее се Галя. А рожбата на българо-китайската дружба, 11-годишната Мария, запява „Бяла роза“ и... всички се хващат на хорото. Пък после въздъхва „Моята професия е най-тежка. Знаете ли колко е трудно да бъдеш дете в наши дни?!“.

Американците от посолството на САЩ в София пък преживели най-необи- чайния Happy Hour в живота си покрай народните танци. В определени дни от месеца служителите свършват работа с час по-рано и се събират в нещо ка- то зала на сладки приказки и хапки. В онази паметна за поданиците на Чичо Сам вечер не питиета с цел сближаване, а танцов клуб „Чанове“ връхлетял ни- що неподозиращите янки. Цвети, коя- то работи там, просто искала „да видят американците как се веселим ние, бъл- гарите“. Едно е да гледаш професиона- лен фолклорен състав на голяма сцена, а съвсем друго – обикновени хора да на- биват крак пред теб и чашата ти с вино неволно да потропва в ритъма.

„От известно време насам се събуждам само с две мисли в главата си: „Лети ми се!“ и „Танцува ми се!“… Ставам и… отивам на работа!“, споделя Даниела, която най-често излива възторг в сайта www.chanove.com. „Хванах се преди месец на хорото в клуба и част от душата ми остана там. Не се пуснах повече, нито пък смятам да го правя. „Кръвта вода не става“ – чувала съм го много пъти и не е значело нищо. Елате и ни вижте хорото и хореографите и ще разберете значението на това банално словосъчетание“.

Източник: списание "GEO"

Автор: Магдалена Гигова

Фотография: Боряна Кацарова 

На хорото общуваш , във фитнеса си сам

Детайли

Създадена на Понеделник, 07 Юли 2008 19:23

Последно обновена на Понеделник, 12 Ноември 2012 03:15

Публикувана на Понеделник, 07 Юли 2008 19:19

Народните танци разтоварват от стрес и ваят фигура   Чува се ритмична музика. Компютърен спец, тв звезда, адвокат, строителен предприемач и учител започват сложните стъпки на граовско хоро   Това не е сватба на известна личност или снимки за рекламен клип, а репетиция в клуб по народни танци. Мястото – физкултурен салон в квартално училище.   През последните две-три години разучаването на хора е мода и страст. Това личи по увеличаващия брой на любителските клубове във всички градове и на умело танцуващите в заведенията с фолклорна музика.   „Чакам с нетърпение дните за репетиции. Нямам нищо против фитнеса, но при него стоиш сам с уреда, липсва контакта с хората. А танците са магия, страхотна емоция, зареждаш се с положителна енергия, това е българския фитнес, с който да поддържаш фигурата си. Създаваш си и нова социална среда”, казва Боряна Димитрова, рекламен консултант, която година и половина посещава курсовете. Тв звездите Мариана Векилска и Анна Цолова са сред популярните имена, запалени по народните танци.

В любителските клубове хората ходят след работа, без амбиции да се превърнат в професионалисти и да излязат пред публика.   Важното е да научат стъпките на автентичните народни хора.    „Имаме четири групи – от начинаещи до напреднали с общо от 250 човека. А възраста им е от 18 до 67 години”, обяснява Костадин Господинов. Заедно със съпругата си Милена преди три години създават клуб „Чанове”, един от първите в София, в който любителите разучават хора. Самите те са професионални танцьори, за първи път влизат в залата на 6-годишна възраст. Милена е завършила Държавното хореогравско училище. И двамата се дипломират в Академията за музикални и танцови изкуства в Пловдив. Танцували са в ансамбъл „Тракия”, в „Два свята” на Нешка Робева и ансамбъл „Филип Кутев”.   Танците събират хора с различни професии – доктори, журналисти, бизнесмени, продавачки. В залата обаче разликата в социалното положение се заличава. Идват изморени и изнервени от натовареното всекидневие. След репетиция се чувстват разтоварени и заредени с положителни емоции.   „Много хора не знаят стъпките дори на най-популярните български танци. Когато идват за първи път при нас, почти винаги казват: "Нищо не знам”, разказва Милена.

Още на първа репетиция по-схватливите успяват да уловят стъпките на две-три хора.Някои се записват в курсовете, виждайки реклама. Други пък искат да отслабнат или да поддържат фигурата си. Не са малко и тези, които след като се запалят по танците, започват да водят всичките си приятели и роднини. Младоженци, кумове, тъщи и свекърви вземат уроци, за да не се изложат в танците на предстоящата сватба, увличат се и след празника продължават с репетициите. Удоволствието да разучаваш  народни хора съвсем не излиза скъпо.

Месечния абонамент, който включва две посещения в седмицата, струва 35 лева. Таксата за една репетиция е пет лева.

В началото се разучават по-елементарни хора, които се вият по всички сватби и празненства – право тракийско, дунавско, ширто.

Милена и Костадин обясняват всеки танц стъпка по стъпка и повтарят, докато на всички им стане ясно.Граовското се оказа най-трудно за усвояване. „Човек се пристрастява към танците. След репетиция всички казват, че са забравили за проблемите си. Натоварването е доста изтощително, но пък зарежда с положителна енергия” ,единодушни са двамата преподаватели.

„Радвам се, че все повече млади хора се връщат към българските традиции. Покрай танците те се сближават, забавляват се заедно, играят хора и извън залата”, казва Богомил Тодоров, създател на клуб „Баядери”. Милена и Костадин пък вече са кумували на сватбата на момиче и момче, които се запознали в тяхната зала. Твърдят, че на репетициите се завръзват големи приятелства. Често си правят сбирки в ресторанти с народна музика, където до ранни зори вият хора, показвайки с гордост наученото. Помежду си създават дори бизнес отношения.

„Записах се в клуб „Бели брези” почти на шега.Сега танците са неделима част от ежедневието ми. Свалят се килограми, фигурата се стяга. А когато се събираме в някое заведение, става страхотен купон” ,обяснява Ели Филипова, която работи във финансов отдел на голяма компания.

Заради нарастващия интерес към народните танци и желанието на хората да показват какво са научили вече се организират семинари и фестивали за любители. Представители на различни клубове се надиграват на конкурса „Хоро се вие, извива” в София. За разлика от професионалните танцьори, аматьорите рядко обличат носии, дори за подобни представяния. Най-често танцуват с еднакви тишърти с логото на своя клуб.

В курортен комплекс Албена неотдавна любители танцьори мериха умения на първия събор на хороигралците. „Организирахме го заедно с Борислав Славов, който танцува при нас.Собственик е на голяма фирма за електроника, но така се запали, че вече ни помага във всички начинания. Дори направи сайт, в който освен различните клубове, могат да се научат любопитни неща за българския фолклор”, казва Милена Господинова. Заедно създават и първия самоучител по български народни танци на DVD. „Опитваме се да съхраним българските традиции и да запознаем повече хора с магията на танца. С този самоучител дори и твърде заетите хора могат да разучат в домашни условия 20 от най-популярните хора”, пояснява Костадин.

източник:вестник "24 часа"

автор:Мария Райчева 

Невидимите българи

Детайли

Създадена на Петък, 23 Май 2008 19:03

Последно обновена на Понеделник, 12 Ноември 2012 03:15

Публикувана на Събота, 24 Май 2008 05:46

Утре е 24 май - Денят на българската писменост и култура.

Ден, който за мен е най-българския в годината. Ден, който в последните години не сме празнували както се полага - по български. Бяха ни омръзнали показността и манифестациите и всеки за себе си, вероятно си е правил някаква кратка равносметка колко е бил българин през последната една година.

През последната една година аз бях Българин повече от всяка друга година от съзнателния си живот. Равносметка като тази е нещо, което ми дава самочувствието да вървя напред с гордо изправена глава.

Едни от «виновниците» за тази емоционална удовлетвореност са очарователните Милена и Костадин Господинови - хореографи и ръководители на клуб по народни  «Чанове». Те грабнаха душата ми още на първата ни среща, само дето аз сега не си я искам ;)!

Запознавайки се с тях, аз имах честта, отговорността и гордостта да стана част от реализацията на почти всички прекрасни идеи, които извират като вулкан от главата на Коце: първият уникален в света DVD самоучител по български народни танци и неговото вдъхновяващо представяне, фестивалът в Албена, а преди броени дни и това: Класиците на българския танц.

Другият «невидим» за публиката голям Българин е Борислав - създателят на Хоро.бг, човекът, без който идеите на Коцето щяха още да са си красиви идеи.

Пишейки тези редове си давам ясна сметка, че довечера Коце като прочете статията, ще вдигне телефона и ще ми се накара, защото като типичен «невидим» българин, той е и подобаващо скромен и може това изтъкване да не му се понрави…  Коце, не ми се карай, моля ;)

Но си давам сметка и за това, че ако все още се чувстваме Българи и в последните години това усещане е все по-осезаемо, то това е заслуга на «невидими» хора като Милена, Коце и Борислав. Не е толкова важно тези хора да станат «видими» и имената им да се знаят, по-важно е «невидимите» хора да са повече и повече. Сигурна съм, че и около вас има «невидими» хора, които ви карат да се чувствате добре в кожите си и в мир с душите си.

Утре е денят, в който трябва да ги намерите и да им благодарите с поклон, както го правя аз сега:

Благодаря ви, приятели!!!

Автор:Даниела Соколова 

Чанове на първото надиграване

Детайли

Създадена на Неделя, 22 Април 2007 20:41

Последно обновена на Понеделник, 12 Ноември 2012 03:16

Публикувана на Неделя, 22 Април 2007 20:41

Преди година реших да спортувам и аз в свободното си време. Любовта ми към игривия народен ритъм ме срещна с Клуб за народни танци "Чанове". Първият един месец бе мъчителен за несвикналата на много подскачане физика. Да не говорим за нежеланието на ума, краката и ръцета да робатят заедно. Постепенно, обаче, това някак си се промени от самосебе си. Дали заради бързата ми схватливост или чудесната компания в Клуба, ритъма на народния такт се всели в мен и аз започнах да изпитвам неимоверна необходимост да танцувам. Стане ли ден за народните танци, денят ми минава някак си по-леко, съпроводен от хороводен ритъм - игриво и весело. Два пъти в седмицата обезумяло се втурвам у дома, нахлузвам екипа си и трескаво потропвам по волана на светофарите до спортната зала, която е приютила клуба ни. Влитам закъсняла, извинявам се като в първи клас на хореографите и ръководителите на клуба и се "извивам" на правото хоро. Следва Дунавско /за разгрявка/, Еленино /за почивка/, Пайдушко /за повдигане на духа/, Тракийска ръченица, Ширто, Шира... Списъкът от хора е дълъг. Извиваме хората под звуците на умело подбраната народната музика. Не си говорим, а само си кимаме и се усмихваме един на друг, завладяни от магията на народната игра. Краката не издържат, а следва Ситно шопско, а след него и Джангурица. Продължавам да се усмихвам и да се радвам на играта. Краката знаят, че аз няма да се откажа и продължават да слушат ритъма, игриво извивайки се под зададената хореографска схема. Вчера заучавахме Трите пъти. Утре ще подобрим Малишевското. А вдругиден ще внесем нов елемент в Четворното. Ах това Граовско хоро. Зная всеки елемент от него, но нещо липсва. Дали не пропускам някой такт!?! Все се хващам до едно момиче от Плевен. Студентка в София. Заедно сме си като малък народен ансамбъл. Познава ме си взаимната игра и е удоволствие да играем рамо до рамо.
Така стигнахме и до Първия по рода си Градски фестивал "Хоро се вие, извива", състоял се на 22 Април в София. За участието си подготвихми две хора от личната програма на Клуба. Участвахме с шест задължителни хора. И се впуснахме в още 20 по време на Фестивала. Имаше участници от Пловдив, Горна Малина и други градове. Все Клубове, сбрали хора с любов към народното творчество и игра. Подготовката ни бе трескава последните няколко седмици преди Фестивала, който бе със състезателен характер. Колкото и ангажирани да бяхме в професиите си, всички намерихме време да присъстваме и на допълнителните репетиции. Лека-полека духа на клуб "Чанове" се оформи в едно общо цяло, способно да прескочи планина. Пристъпихме в залата на Фестивала, изпъленени със самочувствие. Макар и леко притеснени, заизвихме първото хоро от задължителната програма. Чу се първото подвикване на Водача ни и малко по-тихото на опашката. Нещо трепна в мен и се отпуснах. Чух се да подвиквам "Аааа така..." Вижте я нашата хороводна Опашка. Има проблем с костите, милата ми преятелка, ама брей няма да се пусне. Няма да предаде отбора. Един симпатяга срещу мен притеснено брои движенията. И аз отвреме на време го правя. Колегата отляво прекалено високо е вдигнал ръката си. Стиска моята. Притеснен е и той. Моята едва се държи от това. Ама няма да се пусна. Хубаво ми е. Взирам се за миг в лицата на няколко човека от Начинаещата група. Нахилили са се до уши. Горди са, че и те са част от това приключение. Ние от Напредналата група ги приехме радушно. Та нали и ние от там идваме. Поглеждам тревожно към водача. Плувнали сме в пот. Ще издържим ли!?! И още как! Кога ли ще подаде знак да развъртим охлюва. Сега! Тръгваме всички в обратна посока. Не е лесно. Нейде зад гърба ми е Журито. Дали се впечатли от тази хореографска фигура. Следват последните 16 такта. Спираме в едно. Покланяме се, аплодират ни. Дали сме се представили добре? Танцувахме 6 часа без да спрем. Танцувахме и не спирахме. Беше ден неделя, слънчев и топъл. Ах колко родолюбие се бе събрало в залата. Обявиха трето място...после второ...този клуб се справи чудесно. Кое ли име на Клуб ще произнесе водещата сега. Затишие... в микрофона се чу гръмкото име "Чанове!" Мисля, че се просълзих от радост. И не само аз. Грамотата гласи: "С благодарност за любовта към българските народни танци". Така е ... истинска любов...
С това си словоизлияние бих искала да благодаря на хореографите на клуб "Чанове", на чудесното семейство Господинови, за тяхната любов към българските народни танци, която предадоха и на мен. Хубаво е да обичаш!

Aвтор: Ади Цанова